Tuesday, August 14, 2007

Ана Каракашева


"Където и да отида, навсякъде е, навсякъде съм, опитвам се да изпълзя вън от себе си и да си почина от тази изтощителна аз, която съм. Когато работя забравям за нея, но танците изострят глада и. Събуждам се винаги внезапно, в болезнена за тялото ми поза, в която съм уловена като в гипсова отливка. Сигурно така живеят танцьорите, с някакъв едва доловим, но натрапчив страх, че ако спреш да се движиш бял гипс ще залее тялото ти, ще те оформи веднъж завинаги като статуя. Затова непрекъснато шават, проверяват телата си в страха да не попаднат в капан. Опитват се да се съблекат от себе си, дълбоко и тайно уверени, че има нещо по-голямо и по-важно за тях, от тях самите, уморени от лакомите си сърца, от апетита за любов и болка. Знаят, че ако спрат да се движат ще бъдат хванати на местопрестъплението. Грехът им е, че никога не остават сами – имат телата си. Танцуват тези, които са по-малки от чувствата си, по-глупави от мислите, които им идват, по-слаби от мускулите си. Лицата на танцьорите светят. Най-тленното, телата си, превръщат в започнало преди времето нещо, не знам какво, но е и ще бъде много след като времето загуби мириса си на изгоряла коса."

Това е Ана, поне част от нея :)...От около седмица можеби танцува точно срещу прозореца на моята стая. Само като чуя звука от музиката и се залепям за рамката на прозолеца и се омагьосвам, потъвам в движенията й, разтреперва ме и ме разплаква...В някакъв особен период се намирам, на път да открия нещо, но и много далече от него, самотно ми е, даже умишлено се крия от приятели, защото неизменно трябва да говоря за объркаността си, а за нея думи не намирам, но не мога да лъжа на въпроса "как си"...е, поне така си мисля. Всъщност лъжа, толково много съм лъгала, че аз не се познавам сред лъжите които на мен съм си сервирала сама. Но както и да е, искам да кажа, че тя и нейните танци, движения са онова откровение, което ме вади от дупката вечер...Толкова смело и чак до лудост се разкрива до кокал, че те заболява от досега с нейната съкровенност. И е вдъхновяващо...
Благодаря ти!
и още от Ана:

"
Танците на улицата: нямаше с кой, нямаше къде, вече втора година никой не искаше да работи с мен. . . дори режисьорът, с който спя. Актьорите ги избират, няма друг начин да вършат любимата си работа, трябва да бъдат харесвани. Е, аз не бях. Нямаше с кой, нямаше къде, разполагах само с тялото си и улицата, на която да танцувам вместо да вървя. Направих три танца, подредих ги във въображението си като дванайсетминутен моноспектакъл, събух си обувките и цяло лято танцувах на улицата.

Музиката... Достатъчно беше да чуя началните акорди на първото парче и от отчаян ексхибиционистичен акт на неуспяла актриса, танцуването на улицата се превръщаше в едно нежно и неизразимо “Благодаря”."

видео (звукът е кошмарен, музиката почти не се чува, а една машина вади почти тибетски звуци :), и все пак...)

14 comments:

denitsa said...

не знаех нищо за нея. вчера се разминахме на улицата. усмихна ми се. усмихва се. напомни ми началото на "говори с нея". наистина трогателна.

lili said...

и аз мислех да пиша за нея днес. малко ме е страх да я героизирам обаче. страх ме е за нея. трябва с много нежни пръсти да се докосва разголената интимност, ако въобще се докосва. тя ни подарява своята интимност и казва "благодаря". смущаващо е. особено, когато търсиш своето "благодаря", докато с несръчни движения се опитваш да задържиш това, което ти е дала
видеото е страхотно! всичко взето накуп - смесицата от звуци, плаката отзад, дребничката и фигура, преминаващите хора - има толкова много пластове! трябва ми време, за да асимилирам и ще се върна

Anonymous said...

много готско, ели!
какви странни неща се случват в пловдив! дълбоки! трогателни! а, ние край морето гледайки го можем само да се питаме, какво си купи ана от лятната колекция.../п/

Anonymous said...

"Опитват се да се съблекат от себе си, дълбоко и тайно уверени, че има нещо по-голямо и по-важно за тях, от тях самите"

Да,this is very fuck'n true!

lili said...

Преди още да си разбрал какво прави тялото виждаш надписа „намалението важи от 10.08 до 30.08.07”, защото камерата се отдръпва така сякаш го чете. Постепенно тялото се раздвижва в нещо като загрявка; още не знаеш, че това ще се превърне в танц. Музиката, идващата от касетофона, е прозрачна, почти невидима, докато машината се налага, без да проявява каквото и да е съчувствие към откровението. И движещата се фигурка се превръща в призрак, пиксализиран, обобщен, анонимен...
Love me love me love me
Say you do
Let me fly away
with you
For my love is like
the wind
And wild is the wind
Там някъде е Нина Симон в дует с Ана, абсолютно фрагментирана, неподлежаща на идентификация под надписа „ЛЯТНА КОЛЕКЦИЯ”. Ужас! Този надпис е като студен душ рано сутрин, който трябва да прогони сънищата и да събуди необходимите за ежедневието ти рефлекси...
Исках да ти напиша повече за това, обаче последното прозрение на мен самата ми е напълно достатъчно. Трябва да се преборя за сънищата си. Тази лишена от интимност съвременност ме паникьосва. Гледам Ана като жертвен агнец и не искам да гледам. Тя едва ли си дава сметка за истинското послание на танците и, не знае колко жестоко изглежда това отстрани. Наричат го постмодернизъм... Тя наистина хвърля тялото си на кучетата, да го разкъсат... не, не да го разкъсат. Тя сама се разкъсва и им подава. А те само го подушват и отминават, твърде сити са, не можеш да ги изкушиш. Не искам да гледам повече! Чувствам плочника по бедрата си и искам да махна хорската мръсотия от себе си и от нея

Elena said...

така е, затова ми се доревава всеки път...и...все пак..има и друго...

lightonlightoff said...

пъпеш това онази мацка ли е,на която ходихме на спектакъл в Банята?

Elena said...

да, Пъпеш, същата :)

Unknown said...

exo,zdrastata...az sum ana ot videoto..a,be,xora ako znaete kuf kef e da tancyva6 na ylicata...kakuv agnec,kakvi ky4eta...mnogo ste nejni i vi blagodarq,no ne zabravqite,4e vseki vijda sebe si...nakudeto i da pogledne,blagodarq vi za obi4ta i da znaete,4e radostta e koeto me tancyva na ylicata...

Elena said...

ей че кеф че се отби тук, и тов къв момент да знаеш...след концерта на Аирто Морейра...и други великани...ама такива готини, дето радостта и лудостта и мега хуморът ги свири на сцената и...права си ти, изнежени сме...можеби, но пък и една жена ми каза че "Господ дава на всеки точно толкоз, колкото може да поеме"...в каква връзка това? Аз се радвам, че около мен все още има хора, които могат да поемат, че и питат за още :) Прегръщам те!

lili said...

основното предназначение на изкуството е съпреживяването. трябва да можеш и да искаш да видиш себе си в другите. в този смисъл, мила ана, не очаквай някой да ти каже коя си ти, докато те гледа. самата аз бих била благодарна, ако някой ми каже, че е открил себе си, докато е гледал моя работа, а не, че е прозрял мен.

Unknown said...

...of,lili tva ne go razbrax..ama kak taka "osnovnoto prednazna4enie na izkystvoto..."az vse nqkak se nadqvax izkystvoto da nqma prednazna4enie...aide,deiba...tova sa samo dymi-gymi...otivam da tancyvam.

Foxe aka Elitsa Ganeva said...

страшно благодаря за този пост...гледах я само на снимка, а това ме доближи по някакъв особен начин :)

Anonymous said...

това, което търсех, благодаря