Ана Каракашева

"Където и да отида, навсякъде е, навсякъде съм, опитвам се да изпълзя вън от себе си и да си почина от тази изтощителна аз, която съм. Когато работя забравям за нея, но танците изострят глада и. Събуждам се винаги внезапно, в болезнена за тялото ми поза, в която съм уловена като в гипсова отливка. Сигурно така живеят танцьорите, с някакъв едва доловим, но натрапчив страх, че ако спреш да се движиш бял гипс ще залее тялото ти, ще те оформи веднъж завинаги като статуя. Затова непрекъснато шават, проверяват телата си в страха да не попаднат в капан. Опитват се да се съблекат от себе си, дълбоко и тайно уверени, че има нещо по-голямо и по-важно за тях, от тях самите, уморени от лакомите си сърца, от апетита за любов и болка. Знаят, че ако спрат да се движат ще бъдат хванати на местопрестъплението. Грехът им е, че никога не остават сами – имат телата си. Танцуват тези, които са по-малки от чувствата си, по-глупави от мислите, които им идват, по-слаби от мускулите си. Лицата на танцьорите светят. Най-тленното, телата си, превръщат в започнало преди времето нещо, не знам какво, но е и ще бъде много след като времето загуби мириса си на изгоряла коса."

Това е Ана, поне част от нея :)...От около седмица можеби танцува точно срещу прозореца на моята стая. Само като чуя звука от музиката и се залепям за рамката на прозолеца и се омагьосвам, потъвам в движенията й, разтреперва ме и ме разплаква...В някакъв особен период се намирам, на път да открия нещо, но и много далече от него, самотно ми е, даже умишлено се крия от приятели, защото неизменно трябва да говоря за объркаността си, а за нея думи не намирам, но не мога да лъжа на въпроса "как си"...е, поне така си мисля. Всъщност лъжа, толково много съм лъгала, че аз не се познавам сред лъжите които на мен съм си сервирала сама. Но както и да е, искам да кажа, че тя и нейните танци, движения са онова откровение, което ме вади от дупката вечер...Толкова смело и чак до лудост се разкрива до кокал, че те заболява от досега с нейната съкровенност. И е вдъхновяващо...
Благодаря ти!
и още от Ана:

"Танците на улицата: нямаше с кой, нямаше къде, вече втора година никой не искаше да работи с мен. . . дори режисьорът, с който спя. Актьорите ги избират, няма друг начин да вършат любимата си работа, трябва да бъдат харесвани. Е, аз не бях. Нямаше с кой, нямаше къде, разполагах само с тялото си и улицата, на която да танцувам вместо да вървя. Направих три танца, подредих ги във въображението си като дванайсетминутен моноспектакъл, събух си обувките и цяло лято танцувах на улицата.

Музиката... Достатъчно беше да чуя началните акорди на първото парче и от отчаян ексхибиционистичен акт на неуспяла актриса, танцуването на улицата се превръщаше в едно нежно и неизразимо “Благодаря”."

видео (звукът е кошмарен, музиката почти не се чува, а една машина вади почти тибетски звуци :), и все пак...)