Диалог в тъмното - така се казва една от програмите в
Диалог МузеумНа входа всеки оставя и най-слабо светещия предмет като часовник, бижу или джиесем, а получава бастун за слепи. После влизаме в тъмното. Истински мрак, не както посред нощ, все някаква светлина идва от прозорците и ни ориентира, а тук е тъмно, черно, с пулсиращи светещи точки, които мозъкът ни пази от светлото и не знаеш нищо за мястото, където влизаш, не знаеш къде е стола, масата, вратата...има ли въобще...колко е голямо...Един глас те води и успокоява. Ще преживеем час и половина като истински слепи хора, на някой ако му стане лошо, водачът за секунди ще го изведе оттук, той познава пространството, това, което ще обиколим за час, той може за 5 минути...Лека клаустрофобия в първия момент, става ми тясно, топло и усещам паниката, как ще издържа час и половина! Освен това само за съм чужденка, не разбирам немски, но това се оказа маловажно, даже по-добре, така можех повече да се концентрирам върху преживяването, а и да не се разсейвам с това кой какво казва...
Влизаме...,с ръка по стената следваме посоката,...в гората. Хладно е, и пълно със звуци...тече вода, пеят птички, почвата под краката ни се променя, стъпваме върху камъчета, после върху нещо меко, като килим от листа и кори на дървета...дървета, мъхести и груби, топли...пейка, вода се стича по стена от скала, влажна и нежно-мъхната, въздухът е свеж, лек вятър сякаш гали кожата...В гората сме, но няма луна, нито звезди, но има всичко останало + това, което въображението може да роди...
Това беше първата стая. За останалите няма да пиша, за да не разваля изненадата за тези, които ще идат да го почувстват. Този час и половина мина като да беше само 15 минутки. Когато правихме резервацията се чудехме дали няма да се натъжим от такова преживяване...нищо подобно! Точно обратното, светът стана по-богат на звуци и усещания. И за пореден път се убедихме, че Живота е много повече и по-силен, отколкото можем да си представим...И не напоследно място се доближихме до хората със зрителни увреждания, там неведнъж видях хора с кучета-водачи по улицата...дано и в България спокойното им движение стане възможно скоро...
***
The most extraordinary museum I visited in Frankfurt last week was the Dialog museum. Visitors are placed in the position of blind people. We walked completely darkened spaces, passing through a forest and other placesq which I won't tell so that I don't ruin the experience for those of you who will go personally...It is amazing how powerful Life is! Even without sight, there are sounds, smells, forms, materials that give you The World...This was a precious moment.
Диалог в тъмното - така се казва една от програмите в Диалог Музеум
Франкфурт - немският град с небостъргачите. Представях си го огромен, а той се оказа уютно компактен. Приятна смесица между старо и модерно, с много интересна и разнообразна архитектура и ужасно сиво небе. Въпреки оловно-тежкото небе тази седмица беше много приятна, видях се с приятели, скитах из непознати улици - това винаги ме ободрява.
Това ми е любима детска снимка с първото ми куче - Анжела. Татко ми го взе от една бензиностанция, оставено там от някакви хора, които го внесли от Съюза с документи за порода (Шнуров пудел) и дядо - шампион на Москва. Още помня как дойдоха двамата да ме вземат от детската градина, тогава за пръв път я видах - само козина и един лъскав нос :))), Беше любов от пръв поглед, безспорно...Мога само да си представям как е живяла на бензиностанцията, но беше много наплашена и дива. Хапеше всички други деца, освен мен, изяде няколко обувки, обичаше и мръсното на чорапите, използваната хартия от тоалетната, разпиляваше ги из цялата къща, докато хората ги няма. С Анжела никога не беше скучно, борехме се на килима, като не може да се каже точно кой ръмжеше по-силно :))). Можех да сложа юмрука си в устата й и тя ме търпеше. Мисля, че и от снимката си личи, бяхме някак като сестри...с нея започна и връзката ми с кучешкия род като цяло...После, с Ренди, разликата ни беше по-голяма, тя ми беше по-малката сестра, докато с Анжела бяхме на един ъкъл :)
